петък, 27 април 2012 г.

КЪЩАТА СЪС ЗЛАТНИТЕ ПРОЗОРЦИ

Малкото момиче живеело в малка, бедна къща, разположена на един хълм. Докато растяла, тя си играела в малката градинка около къщата и можела да види през оградата разположената високо на отсрещния хълм богаташка къща. Тя била голяма и красива и имала златни прозорци, толкова златни и блестящи, че малкото момиченце си мислело, колко магическо би било да израснеш и живееш в къща със златни прозорци, вместо в обикновена къща като тяхната.
Въпреки че обичала родителите и семейството си, тя копнеела да живее в такава златна къща и по цял ден мечтаела колко прекрасно и вълнуващо би било ако живее там.
Когато порастнала достатъчно, че притежавала достатъчно умения и чувствителност, за да може да ходи извън оградата на техния дом, тя помолила майка си да покара колело извън пределите на тяхната градина, надолу в полето.

След дълги увещания, майка й най-накрая разрешила, но настоявала да кара близо до градината и да не се отдалечава много. Денят бил прекрасен и малкото момиченце знаело точно къде отива. Надолу по пътя, през долината, тя карала колелото си докато не стигнала пред портала на златната къща, на върха на другия хълм.
Докато слизала от колелото, тя погледнала към пътя, водещ към къщата и след това към самата къща… и се разочаровала изключително много, осъзнавайки че стъклата на къщата са съвсем обикновени и при това мръсни, не отразяващи нищо друго освен тъгата на една отдавна изоставена къща!

Натъжена, тя дори не продължила напред. Просто се обърнала обратно и с разбито сърце се качила на колелото си. В момента, в който погледнала напред обаче, видяното я удивило! Там през долината на отсрещния хълм била разположена малка къщурка. И нейните стъкла блестели като златни докато слънцето огрявало нейния дом!
Тя осъзнала, че винаги досега е живяла в своя златен дом и всичката любов и грижи, които била получил там са това, което прави къщата й златна! Всичко, за което била мечтала било точно под носа й!

За Вярата, Приятелството и Паритe


Попитали веднъж един чуден мъдрец,
кое е най важното за Бога творец.
Вярата, приятелството или парите,
от които и до днес произлизали бедите.

Замислил се мъдрецът и засиял изведнъж,
погледнал към небето и изсипал се дъжд.
Във сухият пясък набързо се скрил,
като гущер зеленоок нито ял нито пил.

Разровил до себе си най-близката земя
и от нея извадил той грудка една.
Много вкусна, ароматна и красива,
със живот дарена и истински щастлива.

Погледнал за миг към близкото дърво,
с клони тъй изящни свити на кълбо.
Сянката му покривала късчето земя
и с прохлада привличало птици и стада.

Към човека погледнал спокоен, засмян
и тихо му прошепнал – изглеждаш пиян.
Ти нищо ли не зърна и нищо не разбра,
от това което ти показах с ръка.

След това с ведър глас сам продължил,
взирайки се пред себе си в човека унил:

Парите да знаеш са като пролетен дъжд,
идват при някого и изчезват изведнъж.
Ако наяве или в съня си ти ги бленуваш,
докрай във живота на тях ще робуваш.

Грудката да знаеш е символ на живот
и на приятелството искрено вкусния плод.
В земята ти черната с любов я посади,
за да имаш приятели до сетните си дни.

Вярата да знаеш ни е дарена от Бога,
затова и до днес без нея не мога.
Тя е като дървото най-ценно богатство,
под което да живем в мир и във братство.

Попитали веднъж един чуден мъдрец,
кое е най важното за Бога творец.
Вярата, приятелството или парите,
от които и до днес произлизали бедите.

Замислил се мъдрецът и цял засиял,
протегнал ръката си и замълчал.
Ти нищо не виждаш и не разбираш,
щом черни мисли в себе си събираш.

четвъртък, 26 април 2012 г.

Големият смисъл на малките неща в Животa



Представи си един огромен пъзел, състоящ се от много на брой малки частици. А сега си представи, че от него липсват няколко парченца. Въпреки, че виждаш цялата картина, има нещо, което смущава окото. Нещо, което го прави несъвършен...

Представи си един съд за вода. А после си представи, че на дъното му има няколко малки дупчици – едва забележими за окото. Какво би станало? Той няма да успее да задържи течността и не след дълго тя ще изтече...

Представи си сега един мощен автомобил. И си представи, че от ходовата му част липсват няколко дребни болтчета. Ако автомобилът тръгне, липсата на тези болтчета може да коства смъртта на хората в него...

А сега си представи Своя Живот – изпъстрен всеки ден с толкова различни неща. Едни от тях са толкова големи и значими, че са в състояние да променят посоката ти на 180°. С други си свикнал толкова много, че ги смяташ за нещо ежедневно и напълно естествено – ставането от сън, работата или училището, вечерята, телевизията и съня. На другия ден всичко се повтаря отново и отново...

Но има и едни дребни неща, които не винаги забелязваш и не винаги оценяваш. Това са тези малки неща, които са като подправките на едно ястие – може и без тях, но щом ги сложиш в него, правят вкуса му много по-добър. Тези неща може да не променят посоката на живота ти, но със сигурност ще направят деня ти много по-осмислен и удовлетворен...

За съжаление често пропускаме тези малки неща – една усмивка, лъча, който закачливо наднича зад гъстите тъмни облаци, нежното пеене на птичките, радващи се на настъпващата пролет, веселият смях на децата, играещи навън... Има още толкова малки неща, които забелязваме много трудно. А може би дотолкова сме привикнали те да са част от околната среда, че не можем да ги различим от големите. Истината обаче е, че едва когато се научим да ги разпознаваме и да им се радваме, тогава ще се наслаждаваме пълноценно на живота. Едва когато започнем деня си с благодарност за тези неща, тогава ще дойде истинското удовлетворение...

А ти как гледаш на малките неща? Успяваш ли да ги разпознаеш в деня си? Цениш ли ги достатъчно? Единствено Ти знаеш отговора и единствено Ти си този, който преценява, колко подправки ще сложи на Житейското си ястие. Направи го така, че да ти е вкусно и приятно, а консумацията да ти носи наслада и удовлетворение!

ЦЕНАТА НА ВРЕМЕТО

Представете си, че една банка пълни сметката Ви всяка сутрин с 86,400 евро. Тези пари не се запазват за следващите дни, а напротив всичко, което не успеете да използвате през деня се нулира в неговия край.
Какво бихте правили? Разбира се, бихте изтеглили и използвали парите до последния цент всеки ден. Добрата новина е, че всеки от нас има подобна банка – спонсор. Тя се нарича – време.
Всяка сутрин времето ни дава 86,400 секунди живот през този ден. Всяка вечер секундите, които не сме инвестирали и изживели добре са безвъзвратно загубени. Времето не позволява баланси или овърдрафт. Всеки ден то отваря нова сметка и всяка вечер изгаря това, което не сме оползотворили. Ако не успеете да използвате даденото време, загубите са за Ваша сметка.
И няма връщане обратно. И няма планове за бъдещето. Научете се да живеете с всичко налично във всеки един момент, във всеки един ден. Инвестирайте в деня така, че да вземете максимума, по отношение на здраве, щастие и успех!

Ние имаме една банкова сметка, която е еднакво достъпна за всички.
Но тя е малко по-особена от онази, в която държим и оперираме с авоарите си.
В нея не ни е позволено да депозираме. Можем единствено да теглим от наличното...
Никога не можем да си вземем извлечение от тази банкова сметка.
Никога не знаем колко ни е останало още за ползване в нея.
И няма мениджър, с който да можем да обсъдим, как по-ефективно да ползваме дебита ù.
Да, тази банкова сметка е нашето време!
Никой от нас не знае, с колко време още разполага.
И никой от нас не е в състояние да увеличи дните си.
Единственото, което можем, е да направим така, че те да са изпълнени с удовлетворение и щастие!
Часовникът тиктака. Вземете максимума от деня.
За да осъзнаете цената на една година, попитайте какво мисли студент, който не е успял да се дипломира.

За да осъзнаете цената на един месец, попитайте майка, която дава живот на преждевременно родило се дете.
За да осъзнаете цената на една седмица, попитайте редактора на седмичен вестник.
За да осъзнаете цената на един час, попитайте двама влюбени, които чакат да се видят.
За да осъзнаете цената на една минута, попитайте човек, който е изпуснал влакът.
За да осъзнаете цената на една секунда, се обърнете към човек, който тъкмо е избегнал ужасна злополука.
За да осъзнаете цената на една милисекунда, попитайте състезателят, който печели сребърен медал на Олимпиадата.

Ценете всеки момент, който Ви е даден. И го ценете още повече, когато го споделите със специален за Вас човек, специален достатъчно, за да му отделяте време.
И помнете – времето не чака никого.

сряда, 18 април 2012 г.

Адът и Раят са устроени еднакво

Веднъж един добър човечец, разговаряйки с Бог, го помолил:-Господи, бих искал да знам какво е това Рай и какво е Ад?

Господ го повел в небесата към две врати. Отворил едната и го подканил да влезе. Там на огромна и кръгла маса седели хора, а в средата на масата стояла огромна и пълна чаша с храна, ухаеща на нещо вкусно. Добрият човечец усетил, че устата му се изпълнила със слюнки. Но хората , стоящи около масата , изглеждали бледи и недохранени.Направо си имали вид на умиращи от глад. На всеки от тях в ръката имало дълга, дълга лъжица. Те можели да достигнат до купата с храна, да загребат, но поради дългото рамо на лъжицата не можели да я поднесат до устите си.

Господ му казал:-Ето, ти сега видя какво е Адът.

Запътили се към втората врата. Господ я отворил. Сцената, която се разкрила пред очите им била идентична с първата. И тук имало огромна кръгла маса със същата гигантска чаша по средата и, пълна с уханна супа, караща устата на човечеца да се изпълва със слюнка. А хората седящи около масата държали същите дълги, дълги лъжици. Обаче пък изглеждали сити и доволни, щастливи и увлечени в разговорите по между си.

Добрият човечец в недоумение възкликнал:
-Не разбирам....
-Това е толкоз просто!-отговорил Господ.
-Тези са се научили да се хранят друг другиму, а не да мислят единствено и само за себе си.

Адът и Раят са устроени еднакво. Разликата е в нас самите.

Най-голямата саможертва - от любов...

Линда Бритиш всъщност се раздаде сама. Тя беше изключителен учител и вярваше, че ако й остане време, би се радвала да се занимава с изкуство и поезия. На 28 години обаче, започна да страда от жестоко главоболие. Лекарите откриха, че има огромен мозъчен тумор. Казаха й, че шансовете да оживее след операцията са едва 2%. Затова, вместо да я оперират незабавно, решили да изчакат шест месеца.

Тя знаеше, че у нея се крие истински творец. Затова през тези шест месеца трескаво пишеше и рисуваше. Всичките й стихотворения, с изключение на едно, бяха публикувани в списания. Всичките й рисунки, с изключение на една, бяха изложени и разпродадени в някои от най-добрите галерии.

В края на шестте месеца я оперираха. Вечерта преди операцията Линда се раздаде и в буквалния смисъл. За всеки случай тя написа "завещание", в което даряваше всичките си телесни органи на онези, които ще имат по-голяма нужда от тях.

За жалост операцията на Линда завърши фатално. В последствие очите й заминаха за очната банка в Бетесда, щата Мериленд, а оттам при пациент в Южна Каролина. Един 28-годишен младеж си възвърна зрението. Този младеж се чувстваше толкова признателен, че написа до очната банка писмо, с което им благодареше, че ги има. Това беше едва второто благодарствено писмо, получено в очната банка, след раздадени над 30 хиляди очи!

Освен това, той заявил, че желае да благодари на родителите на донора. Те трябва да са великолепни хора, щом са отгледали рожба, способна да дари очите си. Дали му името на семейство Бритиш и той решил да отиде да се срещне с тях на остров Статън. Пристигнал без предизвестие и позвънил на вратата. Представил се и госпожа Бритиш го прегърнала.

- Младежо, ако нямате къде да отседнете, двамата със съпруга ми бихме били много щастливи да останете при нас за почивните дни - рекла тя.

Той останал и докато разглеждал стаята на Линда, видял, че била чела Платон. Той бил чел Платон с помощта на Брайловата азбука. Тя била чела Хегел. Той бил чел Хегел на Брайл.

На сутринта госпожа Бритиш го погледнала и рекла:
- Знаете ли, сигурна съм, че съм ви виждала някъде преди, но не си спомням къде...

И изведнъж се сетила. Изтичала горе и извадила последната картина, нарисувана от Линда. Това бил образът на идеалния мъж. Нарисуваният лик бил точно копие на младежа, получил очите на Линда.

Тогава майка й прочела последните стихове, написани от Линда на смъртното й легло. Те били следните:
~ Две сърца се разминават в нощта,
влюбени,
без някога да се съзрат... ~

~ . ~ . ~

Джак Канфиилд и Марк Виктор Хансен
Из "Пилешка супа за душата 2"

неделя, 15 април 2012 г.

ПОЗИТИВНОТО - ХРАНА ЗА ДУШАТА

Из "Мъдростта на северноамериканските индианци" - Ж. П. Бур

Сезоните на земята са и сезони на Душата и Тялото. Човек се събужда през пролетта, укрепва силата и страстта си за живот през лятото, склонен е към размисъл през есента, обръща се навътре и съзерцава другите светове през зимата. То е като въртенето на колелото, носещо живите и умрелите, слънцето и дъжда, нощта и деня в танца на вечното завръщане.

Да познаваш Света, значи да познаваш самия себе си.

Пази Живота – всички форми на живот – както се грижиш за посадената фиданка, закриляй го от слънцето и бурите. Да се грижиш за нещо, означава да го обичаш.

Дърветата в нашите градове са изолирани същества, които кастрим и натъкмяваме според собствените си представи за полезност, сякаш са наши поданици, наши предмети, наши домашни животни. Когато видиш някое заблудено, самотно дърво, забравено на площада или на уличния тротоар, поискай му прошка за злините, които са му причинени.

Погледай позата на спящата котка. Това е съвършената форма на щастието. Тя се свива в себе си, черпи от своите флуиди. В това състояние на преоткрито детство се обновява, възражда се.

Когато галиш някое животно, приемаш духа му и му предаваш своя. Любовта позволява тази загадъчна връзка между душите.

Тишината е абсолютното равновесие на тялото, духа и душата. Човекът, който опазва единството на съществото си, остава винаги спокоен и невъзмутим срещу бурите на житието. Едно листо не трепва на дървото, една гънка не блести на повърхността на езерото: това е за мъдрия идеалното състояние за направляването на живота.

Научи се да спираш, да събираш силите си, да овладяваш объркаността си, да удържаш разпиляността си. Птицата прекратява полета си тук, за да си направи гнездо, или там -за да си почине.

Не задържай лошите мисли, гнева, страха или угризението. Гледай ги как отминават като птици в небето, без да оставят следи.

Радост и мъка, наслада и тъга ни обитават последователно като деня и нощта, като живота и смъртта. Приеми ги за два бряга на река с едно течение.

Никога няма да спрем да изучаваме Вселената вътре в нас и отвън. Краят на изучаването ще дойде, когато стигнем до точката, откъдето сме тръгнали, и я открием за пръв път.

Любовта няма нито минало, нито бъдеще. Тя се осъществява на мига с непосредствена красота, като пламък. Това усилва и осветява цялото творение. Научи се да изживяваш мига, тогава страхът ти ще изчезне и мигът ще стане вечен. Друга вечност няма.

За нищо не служи бягството от себе си с избора на хаотичния шумен живот на модерния свят. Болката ти те търси, както вълкът преследва плячката си. Изчакай я уверено в центъра на самия себе си, обгради се с лъчисти мисли, забавлявай се със света, като дете, и болката ти ще се стопи като сняг на слънце.

Вътрешното спокойствие е съвсем реално пространство, стабилна скала, недосегаема за глъчката на света и хорските тревоги. То е центърът, около който кръжи вселената, същината и краят на всяко нещо. Мъдрият не ходи в него, за да подслони живота си, изолиран от света. Той стои там разгърнат, пробуден, бистроок и неподвижен, като в окото на циклон.

Човешкият Дух никога не е неподвижен и окончателен. Той е пъргав, податлив, нематериален. Превръща се в онова, което съзерцава. Ако искаш да живееш в трайно щастие, освободи се от навиците, които оковават и утежняват духа. Остави красотата на света да те изненадва. Всеки миг бъди готов за нови слънца, за нови желания, за нови светове. Тогава Великият Дух ще те благослови и ще се възрадва чрез теб.

Вземи пример от природата, дори когато е наранена и опустошена от човека. Тя е сърцето на твоето сърце.

Мирът никога не идва изненадващо, не пада от небето, като дъжд. Идва при онези, които искат да го постигнат.

Истината винаги е добра за казване. Не се страхувай да стряскаш, да предизвикваш, ако думите идват от дълбините ти, без да ги насилваш.

Не отдавай значение на външните форми в света, гледай на тях, като на игра, като на лек танц. Те са маски, които духовете си слагат, за да ни плашат или съблазняват.

Бъди внимателен към тишината. Пази я, защото съдържа всички човешки сънища.

Научи се на непринуденост, ако искаш да победиш себе си.

Хлябът на Христос

Това, което следва, е истинският разказ на един мъж, на име Виктор. След месеци без работа, се видял принуден да прибягне до просячеството, за да оцелее, нещо, което дълбоко ненавиждал.
Един студен зимен следобед се намерил в близост до някакъв частен клуб, когато забелязал един мъж и съпругата му да влизат в същия.
Виктор помолил мъжа за няколко монети, за да може да си купи нещо за ядене.
– Съжалявам, приятелю, но нямам дребни. – отговорил този. Жената, която чула разговора, попитала:
– Какво искаше този беден чoвечец?
– Пари за едно ядене. Каза, че бил гладен. – отговорил съпругът й.
– Лоренцо, не можем да влезем да ядем едно пищно ядене, от което нямаме нужда и да оставим един гладен човек тук отвънка!
– В днешни дни има по един просяк на всеки ъгъл! Със сигурност иска парите, за да пие.
– Аз имам малко дребни, ще му дам нещо.
Въпреки че Виктор бил с гръб към тях, чул какво казали, засрамен, искал да се отдалечи тичешком оттам, но в този момент чул любезният глас на жената, която казала:
– Заповядайте няколко монети. Вземете си нещо за ядене, въпреки че ситуацията е трудна не губете надеждата. Някъде има работа за вас. Надявам се скоро да я намерите!
– Много благодаря, госпожо! Дадохте ми възможност да започна отначало и ми помогнахте да се съвзема. Никога няма да забравя вашето благородство.
– Вие ще ядете Хлябът на Христос. Споделете го! – казала тя с топла усмивка, отправена по-скоро към един човек и не към някой просяк.
Виктор почувствал като че ли електрически ток преминал през цялото му тяло, намерил евтино местенце, където да се нахрани, изхарчил половината от това, което госпожата му била дала и скътал останалото за следващия ден – да яде от хляба на Христос два дни. Още веднъж онзи електрически ток преминал през него. Хлябът на Христос! – Един момент! – помислил си. – Не мога да запазя хлябът на Христос само за мен. Сторило му се да чува ехото на един стар химн, който бил научил в неделното училище. В този момент покрай него минал един старец. – Може би този беден старец е гладен! – помислил си. Трябва да споделя хлябът на Христос.
– Извинете! – възкликнал Виктор. – Бихте ли желали да влезете и да изядете едно хубаво ядене?
Старецът се обърнал и го погледнал с недоверие.
– Сериозно ли говорите, приятелю? Човекът не можел да повярва на добрата си съдба, докато не седнал на една маса, покрита с мушама и му сложили отпред чиния горещ грах. По време на вечерята Виктор забелязал, че мъжът завил парче хляб в хартиената си салфетка.
– Малко за утре ли запазвате? – попитал го. – Не, не. Има едно момче, което познавам там, откъдето често минавам, в последно време я кара зле и плачеше, когато го оставих, беше гладно. Ще му занеса хляба.
– Хлябът на Христос! – припомнил отново думите на жената и имал странното усещане, че имало трети Гост, седнал на онази маса. В далечината камбаните на една църква изглежда припявали на двамата старият химн, който звучал преди в главата му.
Двамата занесли хляба на гладното дете, което започнало да го поглъща. Изведнъж се спряло и извикало едно кученце, едно изгубено и уплашено кученце. – Заповядай, кученце! Давам ти половината – казало детето. Хлябът на Христос ще стигне също и за теб.
Детето напълно било променило изражението си. Станало на крака и започнало да продава вестника с ентусиазъм.
– Довиждане! – казал Виктор на стареца. – Някъде има работа за вас. Скоро ще я намерите. Не се отчайвайте! Знаете ли? – гласът му се превърнал в шепот. – Това, което ядохме, е Хлябът на Христос. Една госпожа ми го каза, когато ми даде онези монети, за да го купя. Бъдещето ще ни предостави нещо добро!
Отдалечавайки се от стареца, Виктор се обърнал и се намерил с кученцето, което миришело крака му. Навел се, за да го погали и открил, че имало верижка, която носела гравирано името на собственика. Виктор изминал дългия път до къщата на собственика на кучето и позвънил на вратата. Излизайки стопанина и виждайки, че Виктор бил намерил неговото кученце, се почувствал извънаредно доволен, но изведнъж лицето му станало сериозно. Бил на път да укори Виктор, че навярно бил откраднал кучето, за да вземе наградата, но не го направил. Виктор проявил известно достойнство, което го спряло. Вместо това казал: – В нощния вестник от вчера предложих награда. Заповядайте!
Виктор погледнал бакнотата полусмаян. – Не мога да я приема. – казал шепнешком. – Исках само да направя добро на кученцето.
– Вземете я! Което направихте за мен, струва много повече от това. Интересува ли ви една работа? Елате утре в офиса ми, имам голяма нужда от честен човек като вас.
Хващайки отново, Виктор, пътя си по булеварда, онзи стар химн, който си спомнял от своето детство, зазвучал отново в душата му, казвал се: „Раздай Хлябът на Живота”...

петък, 6 април 2012 г.

Прошка към Учителя - Майстора

Ти, който си мъдър и стоиш спокойно пред всички, гледаш благо и говориш бавно, не отхвърляй моя въпрос, не избягвай моя взор. Искам да те питам, ти който си приемащ, смирен, познал смисъла на нещата и хората, знаеш ли защо съм такава каквато съм, и какво ни кара да грешим – стахът, възгордяването или... просто искаме да открием същността на това състояние? Но все пак, кажи ми защо съм се родила точно на тази земя и къде отива болката, която изживях и любовта, която отдадох?
Можеш ли да спиш спокойно, когато светът плаче и да се смееш свободно, когато ликува? Нощем, когато всички спят, а ти будуваш успяваш ли да видиш със своето отворено зрение как пулсира цялата Вселена и чуваш ли Божественото слово? И ако е така, успяваш ли да доловиш точно какво нашепва Бог на всеки човек в този миг?
Докато разбираше другите, успя ли да разбереш себе си, да откриеш своята Божествена тайна, а тази на женската същност и на мъжкото начало?
Ти, който на едната си ръка държиш Слънцето, а на другата Луната и живееш като всеки друг и като никой друг, можеш ли да проникнеш в душата ми и да четеш от нея като от отворена книга? И ако е така, ми отговори защо ме отхвърляш като възможност? Нима Бог не обича еднакво своите чеда и не ни дава равни частици светлина от себе си. Нима тъмнината не е отредена за всички – буболечки, птици, зверове и хора.
Сега разбирам, да, ти си обикновен човек, ти си като мен – едно вечно търсещо същество, изпълнено с творчество, страсти и пристрастия, отдаващо и взимащо, приемащо и отхвърлящо, и ще задаваш въпроси до края на живота си, макар познал същността, а докато спят останалите ще търсиш отговорите взирайки се в звездите на нощното небе. Ще плачеш когато сам си заповядаш, но после с лека усмивка и величествена осанка ще посрещнеш зората.
Виждаш ли – уча се да те разбирам, защото те нося в сърцето си, така както нося своята женска същност и словото, което бе в началото, ведно с чуството, чрез което усещам всички неща.
Поправи ме, ако греша, но си мисля, че Бог е създал жената и болката едновременно в една симбиоза, защото чрез великата болка само, можем да изпитаме великата любов, и чрез падението можем да осъзнаем от къде да тръгнем, за да се въздигнем. И няма по-истинска победа от тази над себе си.
Прости ми и ме обичай, така както го правя - като майка, която се е научила да обича всички деца независимо от възрастта им, защото само майчината любов и прошка са божествени и целебни, или просто защото такава е моята същност – да бъда твоята най-лоша и най-добра ученичка Учителю. Прости ми за всички лудории, които още не съм извършила, както се прощава на дете, защото пред теб си оставам онова малко момиче, което все още се нуждае от утеха и обич, а може би в твоите очи видях погледа на баща си и в един единствен миг се пренесох в онзи спомен, в който просто целият свят искреше от любов.
Прощавам ти...................................

Галина Горанова

четвъртък, 5 април 2012 г.

Животът е махало, което не спира, погледни го в очите – нима отсреща стои незнаен звяр – тогава защо се страхуваш?
Спри се за миг! Поседни на този прастар камък край пътя. После затвори очи! Заслушай се в песента на щуреца и тогава с радост ще откриеш, че наблизо ромоли поточе. Сега усещаш ли дъха на земята, шепота на сухи треви и лек гъдел по дланта си от току-що кацналата калинка на нея. Не я прогонвай тя е живо същество – като теб!
Чуй човече – ти живееш на тази Земя по Божията воля! Осъзнай – това е дар – безценен и свят. Този миг е неповторим, както всички останали, на които дори не обръщаме внимание в зъбързаното си ежедневие. Слънцето сега трепти по затворените ти клепачи, лек ветрец докосва лицето ти, а душата ти уж скрита в това тяло се рее към най-немислимите мечти.
В този порив, нима не осъзнаваш кой си, защо си, накъде си тръгнал и какво всъщност правиш?
Ти си рожба на повика на сърцето и тялото слети във вечна хармония – частица от Божествената любов, най-прекрасната от милиярди такива. Ти си силата, която расте и създава. Ти си свободата.
Защо се съмняваш? Защо се страхуваш? Защо се срамуваш?
Нали в теб живее вечната вяра в Бога, дори когато ти не вярваш в Него, Той вярва в теб. Нали твоята първа мисъл е Неговата. Той ти праща ангели, за да те пазят.
Кой може да прецени точно кое е правилно и кое грешно? Кой е открил извора на чистата истина?
Сега послушай сърцето си – то бие в ритъма на една дума - „любов”. В нея има толкова много прошка, че те извисява.
Запомни това чуство, което носи само благодат. Вземи го със себе си когато отново влезеш в големия град. То е твоят истински дом, който е там където си ти.
Сега отвори очи и погледни тази Земя ширнала се пред теб. Тя ти принадлежи – цялата е твоя и на всички останали хора и животни. Разкъсвана от нашите заблуди, обругана и вечно обичана и завладявана от тези, които ражда, отглежда и пази. В нейното лоно са костите на предците ни преминали през същите заблуди като нас.
Земята плаче... Наведи се и я целуни – ще я утешиш – ти си нейното дете и също като теб тя е божие творение.
Забрави поне за миг своите себелюбие и гордост – те създават всичките ти нещастия, обиди и илюзията, че няма справедливост.
Усмихни се! Поискай и дай прошка – в нея се крие силата на духа, на единството , на цялото. И ако в този миг на рамото ти кацне бял гълъб, незнайно от къде дошъл тук в полето, не си мисли, че е станало чудо – това е един от отговарите на многото ти въпроси. Всъщност чудеса винаги е имало, но може би не си ги забелязвал до днес.
Сега разбираш ли защо не е нужен този ламтеж – това което е твое, само идва при теб. То е като святата любов, която не наранява, просто защото няма как да го стори. Тогава има ли значение какъв цвят са очите ти, или кожата, или дрехите, щом ни е нужна само една усмивка в отговор, какво ни пречи да се усмихнем и ние.
Плачеш! – Сега разбираш, че прощаваш дори и на себе си. Току-що калинката излетя от дланта ти, а бяхте толкова щастливи заедно в един миг насред полето, но ти вече знаеш – тя отново ще се върне, ти също. И този тайнствен гълъб, дори не усети как изчезна...
Слънцето пое своя път зад онзи хълм отсреща и последните му лъчи обагриха с особен блясък магарешкия трън пред теб. Розовите му цветчета придобиха пурпурно сияние, а острите му бодлички запреличаха на разпилени диаманти, дори паяжинката по него изглежда като прозрачна, ефирна коприна. Този миг също е неповторим. След малко слънцето ще залезе – вечният кръговрат на Живота.
Утре когато се върнеш пак тук всичко ще бъде различно, защото красотата се съдържа в миговете ни живот. Още ли се питаш – струва ли си ? – сега вече знаеш отговорите. Вече можеш да се върнеш в големия град и да продължиш.
Ако някога пак загубиш себе си, камъкът, калинката, магарешкият трън сами ще дойдат при теб. Гълъбът ли....
Галина Горанова

сряда, 4 април 2012 г.

На всеки се случва понякога да се отчая потъвайки в пясъците на пустинята на собствената си душа, гледайки в празното, не чуствайки нищо друго освен тъпа болка.
Всекиму е отредено да се развалнува, но да не може да го сподели. Или да се влюби с онази изгаряща забранена или несподелена, но неподвластна любов и да не знае какво да прави със собствените си чуства. Всеки носи в себе си тайни, които му тежат.
Всички ние грешим. Правим по-малки или по-големи дори фатални грешки. Объркваме се понякога от собствените си мисли и чуства, и страдаме.
Но когато те боли и плачеш, то знай, че съм съвсем близо, за да те утеша. Невидима душата ми ще се пренесе до теб и ще ти нашепва, че си най-прекрасното създание на света и не заслужаваш тази мъка.
Дори когато грешиш ще остана безмълвна и ще те прегърна, защото точно от това ще имаш нужда в този миг.
Ако паднеш, моята невидима ръка ще се протегне към твоята, и ще те подкрепи, а вятърът ще ти нашепва, че самотата не съществува, защото съм до теб.
Може би ти се иска да крещиш, а мълчиш, то знай, че точно днес съм тук, за да те слушам и в този миг моята същност е внимание. Ругай, ако поискаш, няма да те спра.
Когато щастието като птиче кацне в твоята ръка, ще се усмихвам толкова щедро, както очакваш, и ще споделя с теб тази радост, а ако не ме виждаш в този момент, то знай, че съм някъде наблизо и ти ще го почустваш.
И там на върха, когато стигнеш и останеш само с пронизващите ветрове, а няма с кого да споделиш изстраданата си победа, ще разбереш, че пак съм до теб и ликуваме заедно, защото знам, колкото по-високо се качваш, толкова по-самотно ще ти става, но помни, винаги съм някъде там около теб.
А когато потъваш в прегръдките на любимия човек и усещаш само любов и топлина, и в този миг дори светът е притихнал, разбирайки, че нищо друго не ти е нужно, то знай, че съм си тръгнала незабелязано и щастлива от твоето щастие, продължавам по пътя си, но пак ще се върна, за да потанцувам на твоята свадба, или за да празнуваме заедно твоя празник, и ще се повеселим, както правехме преди.
Защото съм тук, винаги когато имаш нужда от мен – когато плачеш или когато се смееш, когато те боли или когато ликуваш.
А на въпроса искрящ в очите ти, ще отговоря – ти знаеш защо! Просто съм твоя приятелка и това е достатъчната причина да ти благодаря.
Дерзай! Пак съм до теб.....
Галина Горанова

вторник, 3 април 2012 г.

ОГЛЕДАЛО

Любовта е като белия цвят. Той от своя страна е спектър от всички цветове, палитрата на живота. Когато обичаме дълбоко някого, ние го приемаме изцяло, такъв какъвто е, с всички онези плюсове и минуси, специфики, превратности. Грижим се за него и същевременно изискваме ответ, но не променяме отношението си към любимия, само защото ни е затруднил в определен момент, или дори предал доверието ни.
Напротив, както казва Шекспир в един свой сонет – „...За любовта ти съм достоен двойно – обичам в тебе всичко недостойно...”. Именно чрез обичта към недостатъците на любимия човек ние извисяваме и изцяло приемаме себе си.
Всеки може да сгреши... Всъщност ние не правим грешки, а постъпваме по определен начин в определен момент. Веднъж сме извършили дадено действие, после няма връщане назад, то е факт и в действителност, в това няма нищо лошо или хубаво, просто се е случило.
Когато някой извършва „грях”, това ни изглежда страшно, когато ние правим същото, тогава ни се струва справедливо. Кой може да определи кое е правилно и кое не?
Любовта не носи в себе си осъждане или страх.
Ние сме тук, за да бъдем, но вечно търсим по-дълбок смисъл, или специална мисия. Ако не ги открием сме разочаровани от себе си, от другите или от съдбата.
Погледнем ли обаче в лицето на другия – виждаме собственото си отражение. Чуваме думите, които всъщност искаме да чуем, получаваме това, което дълбоко и неосъзнато или осъзнато очакваме и желаем. Обкръжаващият ни свят е нашето огледало.
Получаваме обида, но никога не мисилим върху това, че който ни обижда в момента, всъщност вижда не нас, а някой друг, просто сме попаднали сега в полезрението му и той ни взима за жертва. В действителност говори на шефа си, или на любимия човек, на детето си или на баща си. Ние приемаме обидата, защото я приемаме, защото не осъзнаваме, че този човек е сърдит най-малко на нас. Осъзнаване.
Когато ти казвам „Здравей, как си?”, замисляш ли се какво стои зад тези думи, а когато се оплакваш някому, какво очакваш да получиш от другата страна – може би внимание, може би съчувствие, може би дори пари или енергия?
Получаваме усмивка от непознат – тя е отражение на нашия вътрешен свят. А има ли нещо по-красиво от усмивката на дете!? Тогава питаме ли се защо това мъниче ни е избрало да ни обича ей така, без причина, точно в този момент, така както някой преди това ни бе обидил. Нима разсъждаваме над тези неща?!
Светът е нашето огледало, но някой пита ли се защо...?

Галина Горанова