сряда, 15 август 2012 г.

Искам

Искам да ти подаря слънцето,

Но то е безкрайно далече,

Затова ти подарявам усмивката си –

За да те топли

Искам да ти подаря вятъра,

Но той е неуловим,

Затова ти подарявам ръцете си,

За да те милват и носят покой

Искам да ти подаря звездите,

Но те са недостижими,

Затова ти подарявам очите си –

За да светят за теб

Искам да ти подаря морето,

Но то е необятно

Затова ти подарявам сърцето си

За да бъде тих пристан,единствено твой

Искам да ти подаря една вселена,

Цялата – само за теб

С всичките и слънца,планети,

Звезди,спътници и метеори...

И понеже не мога

Ти подарявам душата си,

Подарявам ти тялото си

Всичко от което съм направена

И което съм...

Една малка човешка вселена

С цялата и космическа любов -

За теб!

Райнер Мария Рилке


вторник, 14 август 2012 г.

Ето, такъв приятел искам!

Ето, такъв приятел искам!



Един младеж всеки ден спорел с баща си:
- И аз имам приятели, като твоя приятел. Освен това не е само един, много са...
А бащата всеки път отричал:
- Не е възможно да са толкова много! Истинският приятел е един, най-много двама... Не можеш да намериш повече истински приятели... – казвал той на сина си.
И така всеки път разговорът им прераствал в спор, а спорът в кавга. Накрая решили да направят един “изпит” с който да проверят въпросните приятели на момчето и да разберат кои от тях са истински...

Същата вечер заклали една овца, пъхнали я в брезентов чувал и бащата казал на сина си:
- Хайде сега вземи този чувал и върви при този, който твърдиш, че ти е приятел.
А от чувала капела кръв, сякаш човек е убит и тикнат в него, така изглеждало отвън... Метнал младежът чувала на гърба си и поел към приятеля си, когото смятал за най-близък. Щом стигнал до дома му, позвънил на вратата. Когато приятелят му отворил и го видял с плувналия в кръв чувал на гърба, бързо затръшнал вратата пред него, дори не го изслушал за какво е дошъл...

От там момчето последователно обиколило всички, които смятало за свои верни приятели, но навсякъде се повтаряло едно и също, никой от приятелите му не искал посред нощ да се забърква в такива неприятности...

Върнал се накрая синът вкъщи, съкрушен от това, което видял.
- Прав беше, татко – казал отчаян той - няма приятели на този свят, нито за теб, нито за мен...
- Не сине, отново грешиш – отвърнал бащата. – Аз имам един, когото считам за приятел и вярвам, че е наистина такъв. Хайде, вземи отново чувала и върви сега при него.

Съгласило се момчето, метнало отново чувала на гърба си и поело към посочения от баща му адрес. Пот се стичала от челото му и се смесвала с кръвта, която капела от овцата в чувала.
Стигнал накрая, потропал на вратата, отворил му приятелят на баща му. Виждайки чувала, без да се колебае, мъжът веднага го придърпал да влязат вътре и бързо затворил вратата зад него. А от там тихо го повел към градината в задния двор. Изкопал там един трап, в който заровил кървавия чувал, мислейки че в него има човешки труп. Насипал отгоре пръст и за да не бие на очи, че е прясно копано там, направил лехи и насадил лук...

Прибрало се момчето вкъщи въодушевено този път и още от вратата се провикнало на баща си:
- Прав беше татко, това е наистина верен приятел!
- Все още не се знае сине, не бързай толкова – отвърнал му обаче баща му. – Утре върви отново при този човек, намери за какво да се скарате и му зашлеви два шамара. Тогава вече ще стане ясно дали е истински приятел. Ела след това и ми разкажи какво е станало.

Съгласил се синът и на следващия ден изпълнил заръката на баща си. Нали целта била да се увери колко доверен е въпросния приятел... От нищо започнал някаква кавга и макар и с нежелание, ударил две плесници на мъжа. А в отговор чул:
- Върви кажи на баща си, че аз не продавам нивата с лука за две плесници...



* * *

Ето, такъв трябва да бъде
ИСТИНСКИЯТ ПРИЯТЕЛ:

Да те обича дори тогава,
когато не си за обичане...

Да те прегръща дори тогава,
когато не си за прегръщане...

Да те търпи дори тогава,
когато си непоносим...

Да ти дава вяра и сили дори тогава,
когато целият останал свят се обърне против теб...

Когато ти е весело - да танцува заедно с теб,
а когато ти е тъжно – да плаче и той редом с теб...

Но най-важното от всичко е -
да бъде “добър математик”
и да знае как:

Да умножава Радостите...
Да разделя Тъгата...
Да изважда Миналото...
Да събира Бъдещето...

Да пресмята всички нужди,
скрити в дълбините на душата ти...

И винаги да остава
по-голям от всички останали...

И, разбира се...
Да не те захвърля настрана,
когато вече не си му нужен...

Пожелавам и на теб такъв ПРИЯТЕЛ!

Силата на настоящето

Силата на настоящето



Един просяк седял край пътя...



Един просяк седял край пътя повече от тридесет години.

Един ден край него минал непознат.

„Да имаш малко дребни?" - смънкал просякът, протягайки по навик старата си бейзболна шапка. „Нямам какво да ти дам" - отвърнал непознатият.

После попитал:

„Какво е това, върху което седиш?"

„Нищо - отвърнал просякът. - Някаква стара кутия. Седя на нея, откакто се помня."

„Поглеждал ли си някога вътре?" - попитал непознатият.

„Не. Защо да гледам? Вътре няма нищо."

„Я погледни" - настоял непознатият.

Просякът с мъка успял да отвори капака.

Удивен, невярващ и възторжен, той установил, че кутията е пълна със злато.

Аз съм този непознат, който няма какво да ви даде и който ви казва да погледнете вътре.

Не в кутия, както в притчата, а още по-близо - вътре в себе си.

Чувам ви да казвате:

„Но аз не съм просяк."



Просяк е всеки, който - дори и да има големи материални богатства - не е намерил своето истинско богатство, а то е струящата радост от Битието и дълбокият и непоколебим мир, който идва с него.

Търсим извън себе си късчета удоволствие или себеосъществяване, одобрение, сигурност и любов, а носим в себе си съкровище, в което не само че е включено всичко това, но и то е безкрайно по-голямо от всичко, което светът може да ни даде.



Екхарт Толе, "Силата на настоящето".

понеделник, 13 август 2012 г.

За какво чакаме?

За какво чакаме?



Преди нечие утро да бъде отнето, покажете чувствата си към тези, които обичате днес!

Повечето от нас са много добри в намирането на извинения да изчакат.

Чакаме, преди да се обадим на добър приятел и закъсняваме, защото смятаме, че имаме цялото време на света.



Чакаме да споделим чувствата си към хората, защото се надяваме някой ден да се почувстваме по-уверени.

Чакаме да простим на хората, които са ни наранили, защото вярваме, че те ще ни потърсят първи.

Чакаме да се извиним за нещата, които сме сторили, защото сме твърде инатливи или твърде засрамени да си признаем вината.



Ако не сме внимателни, можем да прекараме целия си живот, извинявайки се, изчаквайки за подходящия момент, само за да разберем рано или късно, че това време никога няма да настъпи.

Звучи болезнено да си признаем, че нашите дни тук са ограничени и е страшно да осъзнаем, че никой от нас не знае колко точно време има.

Това, което е сигурно, че в нашите последни моменти, най-малко вероятно е да кажем: „Щеше ми се да бях почакал поече“ или „Иска ми се да бях останал още малко време гневен“ или „Да бях живял безрисково малко повече.“…

Повечето от нас, преживявайки последните си моменти ще кажат „Съжалявам.“ „Прощавам ти“ или „Обичам те!“



Разбира се, съществува и друг вариант:

Да кажем тези неща днес. Точно сега!
Можем да оценим хората, които обичаме, вместо да се разсейваме с ежедневните притеснения. Можем да бъдем по-смели в изразяването на мислите и чувствата си, вместо да анализираме прекалено дълго и да размишляваме върху тях. Можем да решим, какво наистина има значение за нас и да го почитаме, докато имаме тази възможност.

Сега е нашето време да живеем и да обичаме. Този момент е нашата единствена гарантирана възможност да бъдем внимателни, състрадателни, да проявяваме разбиране, да прощаваме и да бъдем мили с хората, които ценим.



Може да бъде ужасяващо. Може да изисква известна доза смирение. Може дори да не изглежда приоритетно. Но го дължим на себе си. Да си го признаем и да направим нещо по въпроса, вместо да намираме поредното извинение да отложим.

Та какво искахте да кажете?

И за какво чакате?

сряда, 1 август 2012 г.

30-те „НАЙ-” НА МАЙКА ТЕРЕЗА

30-те „НАЙ-” НА МАЙКА ТЕРЕЗА



Най-лесното нещо – да се заблудиш.
Най-голямата заблуда – че друг е виновен за неуспеха ти.
Най-трудното нещо – да постигнеш мечтите си.
Най-непостижимото – да угодиш на всеки.
Най-глупавото нещо – оправданието.
Най-голямата грешка – да паднеш духом.
Най-голямото поражение – да се предадеш без бой.
Най-хубавото развлечение – работата.
Най-полезното нещо – опитът.
Най-безполезното нещо – мързелът.
Най-лошото поражение – отчаянието.
Най-необходимото – домашното огнище.
Най-верните приятели – родителите.
Най-големите дарители – учителите.
Най-добрите учители – децата.
Най-големият ти враг – ти самият.
Най-опасният човек – лицемерът.
Най-лошият съветник – гневът.
Най-коварното чувство – завистта.
Най-силната отрова – омразата.
Най-голямото щастие – да си полезен на другите.
Най-големият успех – да изкорениш недостатъците си.
Най-неприятният недостатък – лошото настроение.
Най-първата необходимост – общуването.
Най-краткият път – правилният.
Най-дългият път – да се водиш по чужд акъл.
Най-красивият подарък – прошката.
Най-добрата защита – усмивката.
Най-приятното усещане – вътрешният мир.
Най-голямото удоволствие – изпълненият дълг.

Пътеката на вярата

Пътеката на вярата


Вие бихте ли се навили да ходите по стъклена пътека на 1430 метра над най – ниското долу? Е ако си мислите, че не е страшно мисля, че грешите, но в това ще се убедим по – долу сами.



Aко смятате, че нервите ви са от стомана и че няма нещо на света, което може да ви пречупи, то най – доброто място където може да се тествате сами себе си е това място в Китай. Нарича се Пътят на вярата и по – специално се намира в магическият сякаш район на Китай известен като Жангжиажи (Zhangjiajie). Самата пътека е с остъклен под, така че посетителите да могат да виждат всичко под краката си, а всичко под краката им е с височина от 1430 метра. Вие бихте ли походили там?

[photo]5084978[/photo]