Хората са многоизмерни в своето тяло, ум и душа, но по дух ние сме едноизмерни.
Като многоизмерно живо същество всеки от нас възприема индивидуално хиляди неща. Като едноизмерни в своя дух ние възприемаме колективно хиляди неща едновременно.
На физическо ниво сме открили, че телата ни са изградени от милиарди живи същества, които наричаме клетки. Всяка клетка е индивид, който можем да извадим от тялото и да запазим в лабораторията, където той ще продължи да съществува. В същото време тази клетка ще е все така част от тялото ни. Чернодробната клетка не осъзнава, че е част от едно цяло. Тя не знае, че заедно с другите клетки на черния дроб, мозъка и сърцето, костите и всички клетки в цялото тялотя спомага за образуването на това цялостно живо човешко същество.
Всички хора заедно образуват живо цяло, което е орган на планетата Земя. За Земята всяко човешко същество е това, което е клетката за човешкото тяло. Клетките постоянно живеят и умират в тялото ни, както ние, хората се раждаме, растем и умираме. Тази постоянна смяна на човешки същества поддържа човешкият орган на земята жив. По същият начин в други времеви измерения този процес на преминаване от физически живот към физическа смърт се извършва из цялата вселена. Животът на Земята и извън нея е разделен на органи. Отделното човешко същество е част от органа, наречен човечество. Взети заедно, хората образуват орган на планетата Земя, който също като човешкото тяло е жив и има свой метаболизъм....
*******
Представете си хиляда нови компютри, съвсем еднакви, напълно празни, без информация. Когато вкараме в тях данни, всеки става различен от останалите. Нашите умове са биологични машини, подобни на компютъра. Във всяко човешко същество има различна информация, в зависимост от неговите преживявания. Всеки е научил нещо специфично от родителите, обществото, училището, религията. Информацията, която вкарваме в своя компютър, ни казва как да тълкуваме онова, което възприемаме. Всеки човешки компютър си има име, но името е само споразумение, което сме сключили. Аз всъщност не съм човешко същество, на име Мигел Руис. Ти също не си човещко същество. Ние просто се съгласяваме, че сме хора. Всичко, което вкарваме в компютъра е споразумение. Не е задължително то да е добро или лошо, правилно или грешно. То е просто информация. В съответствие с тази информация ние възприемаме света и го наричаме реалност. Тази информация е източникът на нашите ограничения. Ние създаваме образи на себе си и всичко останало. После искаме да повярваме в тези образи. Процесът на вкарване на информация в компютъра е Опитомяването.
Всички ние сме животни, опитомени от други животни, други хора. Опитомили са ни, точно, както ние опитомяваме кучетата-чрез награда и наказание. Опитомяваме децата си по същия начин, по който са опитомявали нас. Страхуваме се, че ще бъдем наказани. Страхуваме се, че няма да получим награда. Създаваме свои образи, които имат за цел да се харесат на другите. Искаме да сме достатъчно добри, да радваме мама и татко, учителите, обществото, църквата и Бог. Поведението ни се определя от образа, който сме създале за себе си, с всички онези ограничения. За нас е много важно какви изглеждаме в очите на другите. Своя живот водим според чуждото мнение. Вместо да радваме себе си, се стремим да разваме всички останали.
Когато бъдем наказани, имаме усещане за несправедливост, което отваря рана в ума ни. Раната поражда емоционална отрова. В сърцето си чувстваме болката като емоционална, а не физическа. От тази рана безплътната отрова прониква в ума. Поражда се страх, който започва да контролира поведението ни. Страх ни е, че ще бъдем наказани, страх ни е още, че няма да получим награда. Наградата идва под формата на приемане. Опитомяването ни кара да се борим със себе си, за да заслужим наградата на приемането. Опитомяването добива такава сила, че вече няма нужда някой друг да ни опитомява-ние сами поемаме тази задача, като се наказвам и от време на време се награждаваме.
В себеопитомяването участват активна три елемента на ума. Първият е съдникът в ума ни-той преценява действията ни. Вторият е жертвата-тя получава отсъждането, а обикновено съдията намира жертвата за виновна. Жертвата изпитва нужда да бъде наказана. Третият елемент, който участва е системата от убеждения, на която са ни научили и която включва правилата за това, как да сънуваме живота си. Тази система от убеждения е нещо като наша конституция или свето писание. Там е всичко, на което сме повярвали, без да го подлагаме на съмнение, и което сме превърнали в своя истина. Тази система от убеждения аз наричам Книгата на ада. Можем да излезем от Книгата на ада, като пожелаем да изоставим стария сън на планетата. Можем да излезем от ада, като започнем да си представяме, че се намираме в Рая на Земята.
Появата на Шестото Слънце оказа върху мен лична промяна... Дотогава вярвах, че имам специална мисия, предопределение, но в мига, в който светлината на Новото Слънце проникна, всичко изчезна. Нямаше мисия. Нямаше човек. Нямаше живот. Вътрешно се чувствах преизпълнен с радост, покой и любов. Вече нямаше защо да доказвам нещо на себе или на другите. Смисълът на работата ми се промени. Вече не чувствах, че имам да дам на другите нещо специално. Преди това си мислех, че служа на Бога, че Той ме е пратил с някаква цел. Това вече не е моя истина....
Истинското блаженство е да знаеш без невинността на детството, че този свят е справедлив. Не можем да накараме кошмара да изчезне ако останем невинни като деца. Трябва да разберем съня на ада, за да можем да се измъкнем възможно най-бързо. Всички Учители на Земята се опитват да ни кажат едно и също-в нас има нещо удивително и ние можем да се свържем с него. Умът е живо същество. Умът приема и асимилира емоциите, които идват с идеите. Колкото повече Учители говорят за безмълвното познание, толкова повече хора, ще приемат тези представи. Това е пророчеството за Новото човечество. Човешките същества ще узнаят кои са.
Предай се. Каквото и да се случва, то се случва, защото така трябва. Нашата задача е все повече да се наслаждаваме на живота и да изразяваме онова, което е в нас, за да създадем Новото човечество. Ако в нас има омраза, тази омраза споделяме с другите. Ако сме изпълнени с тъга, споделяме тъгата. Можем да споделим с другите щастието само, когато сме щастливи. Не можем да споделим любовта си, ако първо не обикнем себе си.
Въпреки, че ще минат поне 200 години, преди този процес на събуждане да завърши, след 1992 г. той се ускори и мнозина почувстваха въздействието в живота си. Това е поколението, което поставя началото на пробуждането и ти си част от него.
*****
Ние не разбираме защо страдаме. Не осъзнаваме, че имаме избор, но ние ИМАМЕ избор. Отговорността за стария сън не е изцяло наша, тъй като той е бил тук, когато сме се родили. Въпреки кошмарния сън ние се опитваме да направим този свят по-добро място за нашите деца. Сънят на планетата се е развил в хода на вековете, така че той се променя и сега, като посоката е към нещо по-добро. Все още обаче, сънят е кошмарен, все още е ад.
Задачата ни в този живат е да се избавим от стария сън, без да изпитаме съпротива. Началото на новия сън е вече тук и набира скорост, но старият сън упорито се държи за вината, гнева, съдията и жертвата. Човешкият модел на духовно израстване е като вътрешна война, в която се сблъскваме със себе си. Ние сме своят най-суров съдник.
Всеки от нас ще изживее криза на предаването, но после способността ни да обичаме ще се засили. Тази промяна се случва, както в индивида, така и в цялото човечество.
Трябва да очакваме продължителни изкушения. Други хора ще се опитат да ни върнат в стария сън, като манипулират емоциите ни. Исус ни е показал как да се противопоставяме на изкушението-с Любов, без да се опитваме да спрем чувството на гняв, просто му позволяваме да премине.
Всички пророчески книги описват съпротивата на Съня на планетата в периода на промяната. Предсказателните ужаси се отнасят за мъчителни тревоги, които страхът от промяната поражда. През последните 50г. човешкият род правеше опити да се самоунищожи от страх, но не успя. Светът на хората беше в хаос, но старият сън е вече разрушен и съпротивата отслабва.
*****
Интуицията ще управлява следващият период. Интуиция значи да се уповаваш. Да знаеш без да мислиш, без да се съмняваш! Ето къде се намираме в цикъла. Разсъдъкат, който управлява фалшивия сън, се е трансформирал в интуиция у онези, които вече са се променили.
Когато осъзнаем, че сме директно свързани със Слънцето, можем да предложим ново поведение на друг от органите на Земята. Интуицията ни свързва с нашият личен лъч от Светлина. Ето защо молитвата е толкова въздействаща, когато очакваме отговор...
...Натрупаните знания ни държат настрана от интуицията. Интуицията ни води към Истината. Истината е жива.
Любовта е противоположност на страха. Любовта е огънят, който не унищожава, докато страхът е онзи огън, който изгаря всичко, до което се докосне.
Любовта на другите може да пробуди нашата любов, може да ни направи щастливи. Тази любов е нашата истина. Тя е нашата свобода. Тази любов ще трансформира стария сън в нов сън за рай на Земята.
Любовта поражда най-голямата трансформация в света на хората. В продължение на хиляди години хората са потискали любовта. Забравили са какво значи истинска любов. Когато казваме на някой-"Имам нужда от теб", това не е любов. Това е желание за притежание. Ако изпитваме ревност и искаме да контролираме другия, това не е истинска любов. Собственическата любов е като всяка друга нежда на човешкото тяло. Представете си, че не ядете цяла седмица. ще се почувствате така, сякаш умирате от глад. И ако някой ви даде малко хляб, ще почувствате: "Имам нужда от този хляб. Обичам този хляб." Влюбването е нещо подобно...
...Любовта на другите може да пробуди нашата любов, но само нашата собствена любов може да ни направи щастливи. Тази любов е нашата истина. Тя е нашата свобода. Тази любов ще трансформира стария сън в новия сън за Рай на Земята.
*****
Основното в новата реалност е действието. Силата е в действието, не в съня. Чрез действията си имаш способността да промениш всичко. Имаш свободата да избириш да действаш в името на трансформацията и да изразиш своя личен сън, като твориш живот, изпълнен с красота и лzбов.
Сега, когато започваш да се пробуждаш за новия сън, попитай себе си: "Доколко красив е животът ми? Какво е моето намерение? В каква степен обичам? Доколко съм щастлив?"
Насърчавам те да бъдеш върховният творец на своя личен сън и на съня на планетата. Направи ги възможно най-красиви. Ти си светлината. ти си любовта. Изразявай своята красота с Любов!
Благодаря ти за това, че прочете казаното от мен и че ми позволи да те обичам такъв, какъвто наистина си - същество от светлина, свързано със Слънцето чрез своя лъч слънчева светлина, същество, което е Бог. Обичам те.
Дон Мигел Анхел Руис
/публикациите са със съкращения/
вторник, 31 май 2011 г.
Принципът на нарцисите
Вече няколко пъти дъщеря ми Джули ми се обаждаше за едно и също: „Мамо, трябва да дойдеш и да видиш нарцисите преди да е станало прекалено късно.“ Исках да отида, но трябваше да карам два часа по тесни пътища до дома й в планината.
„Ще дойда следващия четвъртък“ - обещах аз с лека неохота след третото й обаждане.
Следващият четвъртък се оказа студен, дъждовен ден, но тъй като вече бях обещала, се качих в колата и поех по дългия, изтощителен път.
Когато най-сетне стигнах до дома на Джули, поздравявайки и прегръщайки внуците си, аз заявих: „Забрави за нарцисите, Джули! Пътят е невидим от облаци и мъгла и нищо на земята не е по-важно от теб и децата. Нищо не може да ме накара де помръдна и на сантиметър оттук!“
Дъщеря ми се усмихна спокойно: „Ние караме в тези условия постоянно, мамо.“
„Не, няма да ме накараш да се върна обратно на пътя преди времето да се проясни и когато мъглата се вдигне директно се връщам вкъщи.“ казах аз много категорично.
„О, мамо, надявах се да ме закараш до паркинга – колата ми е там.“ рече Джули разочаровано.
„Колко далеч ще трябва да караме?“
„Само няколко пресечки. Аз ще карам...свикнала съм с мъглата.“
След няколко минути на студения, мъглив път, се наложи да попитам:“Къде отиваме? Това не е пътят към паркинга!“
„Отиваме до паркинга по дългия път“ - усмихна се Джули - „по пътя на нарцисите.“
„Джули“ - казах строго аз - „моля те, върни ни обратно у дома.“
„Не се притеснявай, мамо! Вярвай ми – никога няма да си простиш, ако изпуснеш това преживяване.“
И така моята скъпа дъщеря, която никога не ми бе създавала проблеми през целия ми живот изведнъж пое контрол ... и ме отвличаше! Не можех да повярвам. Независимо от нежеланието ми се бяхме отправили нанякъде, за да видим някакви си нарциси – рискувайки живота си, карайки през гъста, сива мъгла по път на върха на планината. След около 20 минути свихме по каменист път. Мъглата се беше вдигнала леко, но небето се снишаваше, сиво и облачно. Паркирахме до малка църква, до която имаше указателна табела: „Градина на нарцисите“.
Всяка от нас взе по едно дете за ръка и аз последвах Джули по пътя, който се виеше през гората,спускаше се и се издигаше в поредица от склонове и баири.
Изведнъж свихме по малък страничен път и когато повдигнах поглед не можах да повярвам на очите си. Пред мен се разкриваше най-величествената гледка, неочаквана и поразителна. Изглеждаше все едно някой бе взел голям съд пълен със злато и го бе изсипал над върха и склоновете на планината. Дори в изпълнения с мъгла въздух, планинският склон блестеше, облечен в огромни потоци и водопади от нарциси. Цветята бяха засети във величествени, виещи се десени, огромни ленти и ивици от тъмно оранжево, бяло, лимонено-жълто, розово и златисто. Всяка цветова вариация бе засята като група, така че да се вие и да тече като река със своя собствена разцветка.
Нямаше значение, че денят беше мъглив. Блясъкът на нарцисите беше като светлината на ясен слънчев ден. Дори и най-прекрасните думи просто не могат да опишат невероятната красотата на окичения с цветя планински връх. Пет акъра цветя(както разбрах по-късно)! „Но кой е създал това?“ попитах аз Дхули. Бях изпълнена с благодарност, че ме доведе тук, макар и против волята ми. Това беше неповторимо преживяване.
„Кой“ - попитах аз отново, почти изгубила дар слово от почуда - „и как, защо, кога?“
„Само една жена“ - отговори Джули - „тя живее на този имот. Там е къщата й.“ Джули посочи добре поддържана А-образна къща, която изглеждаше малка насред всичкото това великолепие.
Приближихме се до къщата. Исках да науча повече. Във вътрешния двор видяхме плакат озаглавен: „Отговори на въпросите, които знам, че си задавате.“ Първият отговор беше прост: „50,000 нарциса“. Вторият отговор беше: „Един по един, от една жена, две ръце, два крака и много малко мозък.“ Третият отговор: „Започнах през 1958.“
Това беше принципът – принципът на нарцисите.
Този момент промени живота ми. Размишлявах за тази жена, която никога не бях срещала и която преди повече от 35 години бе започнала – цвете по цвете – да осъществява своята визия за красота и радост на един уединен планински връх. Цвете по цвете!
Нямало е друг начин да го направи. Цвете по цвете. Нямало е кратки пътища – само любов към бавния процес на засаждането; любов към работата докато се е развивала; любов към целта, която е била постигната така бавно, а резултатът от нея – видим само три седмици в годината. И все пак, просто засаждайки цвете след цвете, светът е бил променен.
Тази непозната жена завинаги бе променила света, в който живее. Беше създала нещо неизразимо величествено, красиво и вдъхновяващо.
Принципът, който нейните нарциси ме накараха да осъзная е един от най-великите принципи на успеха: да се придвижваме към целите и желанията си крачка по крачка – ако е необходимо и с малки крачки; да се наслаждаваме на процеса; да използваме натрупването във времето.
Когато умножим малки частици време с постепенно нарастващо всекидневно усилие, ние също можем да постигнем велики неща. Можем да променим света.
„Джули“ - казах аз като си тръгвахме от този рай от нарциси, все още смаяна от разкоша на видяното - „тази жена е поставила отличителен знак върху земята. Декорирала я е! Замисли се – тя е засаждала всички тези цветя в продължение на над 30 години – цвете по цвете! И това е единственият начин, по който тази градина е можело да бъде създадена. Всяко едно цвете е трябвало да бъде засадено. Нямало е по-кратък път към целта. Пет цветни акъра! И всичко това - цвете по цвете.“
Тази мисъл изпълни ума ми. Изведнъж осъзнах нещо, което ме порази. „По някакъв начин това ме натъжава“ - признах на Джули - „Какво ли можех да постигна, ако преди 35 години бях си поставила голяма цел и бях работила над нея „цвете по цвете“ през всичките тези години“. Само си представи какво можех да постигна!“
Мъдрата ми дъщеря запали колата и обобщи посланието на деня по типичния за нея директен начин: „Започни утре.“ каза тя със същата многозначителна усмивка, която не слизаше от лицето и цяла сутрин. О, каква мъдрост!
Няма смисъл да мислиш за изгубените отминали часове. За да не съжаляваш, когато научиш урок по трудния начин просто се запитай: „Как бих могъл да приложа този урок в живота си от сега нататък?“.
„Ще дойда следващия четвъртък“ - обещах аз с лека неохота след третото й обаждане.
Следващият четвъртък се оказа студен, дъждовен ден, но тъй като вече бях обещала, се качих в колата и поех по дългия, изтощителен път.
Когато най-сетне стигнах до дома на Джули, поздравявайки и прегръщайки внуците си, аз заявих: „Забрави за нарцисите, Джули! Пътят е невидим от облаци и мъгла и нищо на земята не е по-важно от теб и децата. Нищо не може да ме накара де помръдна и на сантиметър оттук!“
Дъщеря ми се усмихна спокойно: „Ние караме в тези условия постоянно, мамо.“
„Не, няма да ме накараш да се върна обратно на пътя преди времето да се проясни и когато мъглата се вдигне директно се връщам вкъщи.“ казах аз много категорично.
„О, мамо, надявах се да ме закараш до паркинга – колата ми е там.“ рече Джули разочаровано.
„Колко далеч ще трябва да караме?“
„Само няколко пресечки. Аз ще карам...свикнала съм с мъглата.“
След няколко минути на студения, мъглив път, се наложи да попитам:“Къде отиваме? Това не е пътят към паркинга!“
„Отиваме до паркинга по дългия път“ - усмихна се Джули - „по пътя на нарцисите.“
„Джули“ - казах строго аз - „моля те, върни ни обратно у дома.“
„Не се притеснявай, мамо! Вярвай ми – никога няма да си простиш, ако изпуснеш това преживяване.“
И така моята скъпа дъщеря, която никога не ми бе създавала проблеми през целия ми живот изведнъж пое контрол ... и ме отвличаше! Не можех да повярвам. Независимо от нежеланието ми се бяхме отправили нанякъде, за да видим някакви си нарциси – рискувайки живота си, карайки през гъста, сива мъгла по път на върха на планината. След около 20 минути свихме по каменист път. Мъглата се беше вдигнала леко, но небето се снишаваше, сиво и облачно. Паркирахме до малка църква, до която имаше указателна табела: „Градина на нарцисите“.
Всяка от нас взе по едно дете за ръка и аз последвах Джули по пътя, който се виеше през гората,спускаше се и се издигаше в поредица от склонове и баири.
Изведнъж свихме по малък страничен път и когато повдигнах поглед не можах да повярвам на очите си. Пред мен се разкриваше най-величествената гледка, неочаквана и поразителна. Изглеждаше все едно някой бе взел голям съд пълен със злато и го бе изсипал над върха и склоновете на планината. Дори в изпълнения с мъгла въздух, планинският склон блестеше, облечен в огромни потоци и водопади от нарциси. Цветята бяха засети във величествени, виещи се десени, огромни ленти и ивици от тъмно оранжево, бяло, лимонено-жълто, розово и златисто. Всяка цветова вариация бе засята като група, така че да се вие и да тече като река със своя собствена разцветка.
Нямаше значение, че денят беше мъглив. Блясъкът на нарцисите беше като светлината на ясен слънчев ден. Дори и най-прекрасните думи просто не могат да опишат невероятната красотата на окичения с цветя планински връх. Пет акъра цветя(както разбрах по-късно)! „Но кой е създал това?“ попитах аз Дхули. Бях изпълнена с благодарност, че ме доведе тук, макар и против волята ми. Това беше неповторимо преживяване.
„Кой“ - попитах аз отново, почти изгубила дар слово от почуда - „и как, защо, кога?“
„Само една жена“ - отговори Джули - „тя живее на този имот. Там е къщата й.“ Джули посочи добре поддържана А-образна къща, която изглеждаше малка насред всичкото това великолепие.
Приближихме се до къщата. Исках да науча повече. Във вътрешния двор видяхме плакат озаглавен: „Отговори на въпросите, които знам, че си задавате.“ Първият отговор беше прост: „50,000 нарциса“. Вторият отговор беше: „Един по един, от една жена, две ръце, два крака и много малко мозък.“ Третият отговор: „Започнах през 1958.“
Това беше принципът – принципът на нарцисите.
Този момент промени живота ми. Размишлявах за тази жена, която никога не бях срещала и която преди повече от 35 години бе започнала – цвете по цвете – да осъществява своята визия за красота и радост на един уединен планински връх. Цвете по цвете!
Нямало е друг начин да го направи. Цвете по цвете. Нямало е кратки пътища – само любов към бавния процес на засаждането; любов към работата докато се е развивала; любов към целта, която е била постигната така бавно, а резултатът от нея – видим само три седмици в годината. И все пак, просто засаждайки цвете след цвете, светът е бил променен.
Тази непозната жена завинаги бе променила света, в който живее. Беше създала нещо неизразимо величествено, красиво и вдъхновяващо.
Принципът, който нейните нарциси ме накараха да осъзная е един от най-великите принципи на успеха: да се придвижваме към целите и желанията си крачка по крачка – ако е необходимо и с малки крачки; да се наслаждаваме на процеса; да използваме натрупването във времето.
Когато умножим малки частици време с постепенно нарастващо всекидневно усилие, ние също можем да постигнем велики неща. Можем да променим света.
„Джули“ - казах аз като си тръгвахме от този рай от нарциси, все още смаяна от разкоша на видяното - „тази жена е поставила отличителен знак върху земята. Декорирала я е! Замисли се – тя е засаждала всички тези цветя в продължение на над 30 години – цвете по цвете! И това е единственият начин, по който тази градина е можело да бъде създадена. Всяко едно цвете е трябвало да бъде засадено. Нямало е по-кратък път към целта. Пет цветни акъра! И всичко това - цвете по цвете.“
Тази мисъл изпълни ума ми. Изведнъж осъзнах нещо, което ме порази. „По някакъв начин това ме натъжава“ - признах на Джули - „Какво ли можех да постигна, ако преди 35 години бях си поставила голяма цел и бях работила над нея „цвете по цвете“ през всичките тези години“. Само си представи какво можех да постигна!“
Мъдрата ми дъщеря запали колата и обобщи посланието на деня по типичния за нея директен начин: „Започни утре.“ каза тя със същата многозначителна усмивка, която не слизаше от лицето и цяла сутрин. О, каква мъдрост!
Няма смисъл да мислиш за изгубените отминали часове. За да не съжаляваш, когато научиш урок по трудния начин просто се запитай: „Как бих могъл да приложа този урок в живота си от сега нататък?“.
петък, 27 май 2011 г.
Говори ми за любов
Говори ми за любов!
Прoшепни ми твойто име!
Погледни в очите ми!
Кажи ми името на любовта!
Кажи ми къде си сега?
Кажи ми....не избирай мрака!
Тук съм заради теб!
Не се страхувай,
аз съм тук до теб!
Тук и ще остана!
Защото искам да съм с теб!
Не ме гони,
аз няма днес да си отида.
Не обръщай гръб
на моята любов към теб!
Тук до тебе ще остана.
Скрита някъде в теб!
Поискай сърцето ми
и ще ти го дам.
Поискай душата ми
и нея ще ти дам.
После и живота ми поискай
и него ще ти дам,
защото ти си
сърцето, душата и живота!
Давам всичко.
Искам само теб!
Ще те чакам,
това ти обещавам.
Ще те пазя от всичко,
дори от себе си ще те предпазя!
Не ме гони,
аз няма днес да си отида.
Не обръщай гръб
на моята любов към теб!
Тук съм днес и ще остана,
на мястото на твойта рана.
Отказвам да загубя теб,
отказвам да си тръгна аз сега.
Отказвам се и ще остана,
защото искам теб сега!
Автор - неизвестен
Прoшепни ми твойто име!
Погледни в очите ми!
Кажи ми името на любовта!
Кажи ми къде си сега?
Кажи ми....не избирай мрака!
Тук съм заради теб!
Не се страхувай,
аз съм тук до теб!
Тук и ще остана!
Защото искам да съм с теб!
Не ме гони,
аз няма днес да си отида.
Не обръщай гръб
на моята любов към теб!
Тук до тебе ще остана.
Скрита някъде в теб!
Поискай сърцето ми
и ще ти го дам.
Поискай душата ми
и нея ще ти дам.
После и живота ми поискай
и него ще ти дам,
защото ти си
сърцето, душата и живота!
Давам всичко.
Искам само теб!
Ще те чакам,
това ти обещавам.
Ще те пазя от всичко,
дори от себе си ще те предпазя!
Не ме гони,
аз няма днес да си отида.
Не обръщай гръб
на моята любов към теб!
Тук съм днес и ще остана,
на мястото на твойта рана.
Отказвам да загубя теб,
отказвам да си тръгна аз сега.
Отказвам се и ще остана,
защото искам теб сега!
Автор - неизвестен
Пусни чашата
Пусни чашата - не мисли за проблемите!
Професорът започнал своя урок, като взел в ръка една чаша, пълна с вода.Вдигнал я така, че всички да могат да я виждат и попитал:
- Според вас, колко тежи тази чаша?
- 50гр... 100гр... 125гр! – предположили студентите.
- Истината е, че и самият аз не зная.И докато не я претеглим, няма как да сме сигурни. – казал професорът. – Но аз всъщност исках да ви питам друго. Какво ще стане, ако държа чашата по този начин в продължение на няколко минути?
- Нищо – отвърнали студентите.
- Добре.А какво ще стане, ако аз държа чашата така в продължение на 1 час? – попитал този път професорът.
- Ще започне да ви боли ръката – отговорил един от студентите.
- Правилно.А ако я държа по този начин през целия ден, какво ще се случи?
- Ръката много ще ви заболи, от това напрежение е възможно да получите схващане на мускулите, дори парализа на ръката.И най-вероятно ще ви се наложи да отидете на лекар...
- Много добре, – продължил невъзмутимо професорът. - А докато се случва всичко това, променила ли се е някак тежестта на чашата?
- Не! – отвърнали всички в един глас.
- А каква тогава е причината за болките в ръката и спазмите на мускулите?
Студентите били озадачени, ситуацията вече приличала на загадка и всички се умислили в търсене на отговора.
- Какво трябва да направя, за да се избавя от болката и тежестта при това положение? – продължил професорът.
- Пуснете чашата! – чул се отговор от аудиторията.
- Ето, това е! – възкликнал професорът. – Същото се случва и с вашите проблеми в живота и тежките ви мисли.Да мислите за тях няколко минути, е нещо нормално и в това няма нищо нередно или смущаващо.Но ако ги задържите в ума си по-продължително време – ще усетите болка.А ако го правите много дълго, прекалено дълго време – ще се почувствате като парализирани, т.е. няма да сте в състояние да вършите нищо друго. Важно е да обмисляте ситуациите и да си вадите изводи, но още по-важно е да умеете да освобождавате съзнанието си от тези проблеми в края на всеки ден – да ги пуснете преди да легнете да спите.Така ще си спестите много стрес и напрежение и всяка сутрин ще се събуждате свежи, бодри и отпочинали.Ще се чувствате заредени с нови сили и с лекота ще преодолявате предизвикателствата на живота, независимо в какви ситуации ви поставя.
Така, че запомнете: пуснете чашата в края на деня!
Професорът започнал своя урок, като взел в ръка една чаша, пълна с вода.Вдигнал я така, че всички да могат да я виждат и попитал:
- Според вас, колко тежи тази чаша?
- 50гр... 100гр... 125гр! – предположили студентите.
- Истината е, че и самият аз не зная.И докато не я претеглим, няма как да сме сигурни. – казал професорът. – Но аз всъщност исках да ви питам друго. Какво ще стане, ако държа чашата по този начин в продължение на няколко минути?
- Нищо – отвърнали студентите.
- Добре.А какво ще стане, ако аз държа чашата така в продължение на 1 час? – попитал този път професорът.
- Ще започне да ви боли ръката – отговорил един от студентите.
- Правилно.А ако я държа по този начин през целия ден, какво ще се случи?
- Ръката много ще ви заболи, от това напрежение е възможно да получите схващане на мускулите, дори парализа на ръката.И най-вероятно ще ви се наложи да отидете на лекар...
- Много добре, – продължил невъзмутимо професорът. - А докато се случва всичко това, променила ли се е някак тежестта на чашата?
- Не! – отвърнали всички в един глас.
- А каква тогава е причината за болките в ръката и спазмите на мускулите?
Студентите били озадачени, ситуацията вече приличала на загадка и всички се умислили в търсене на отговора.
- Какво трябва да направя, за да се избавя от болката и тежестта при това положение? – продължил професорът.
- Пуснете чашата! – чул се отговор от аудиторията.
- Ето, това е! – възкликнал професорът. – Същото се случва и с вашите проблеми в живота и тежките ви мисли.Да мислите за тях няколко минути, е нещо нормално и в това няма нищо нередно или смущаващо.Но ако ги задържите в ума си по-продължително време – ще усетите болка.А ако го правите много дълго, прекалено дълго време – ще се почувствате като парализирани, т.е. няма да сте в състояние да вършите нищо друго. Важно е да обмисляте ситуациите и да си вадите изводи, но още по-важно е да умеете да освобождавате съзнанието си от тези проблеми в края на всеки ден – да ги пуснете преди да легнете да спите.Така ще си спестите много стрес и напрежение и всяка сутрин ще се събуждате свежи, бодри и отпочинали.Ще се чувствате заредени с нови сили и с лекота ще преодолявате предизвикателствата на живота, независимо в какви ситуации ви поставя.
Така, че запомнете: пуснете чашата в края на деня!
понеделник, 23 май 2011 г.
четвъртък, 19 май 2011 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)