понеделник, 7 януари 2013 г.

КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

Автор: Валери Петров

КОЛЕДНА ПРИКАЗКА
"Малка мека пътека от човек към човека..."

Не бе ми се случвало досега да съм бил
преди Бъдни Вечер така сам и унил,
но този път, както си раздигах книжата,
за да очистя малък кът за елхата,

открих плик неотворен, който - както личеше
от клеймото му - беше
получен през март. Цял препасан със скоч
и с печат "Препоръчано", той на вид бе точ-в-точ

брат на много подобни без всяко съмнение,
съдържащ поредната "стихосбирка за мнение"...
И така се оказа... Но, зачел се в писмото,
още в него самото

почувствувах някаква интонация, нова
за писмата от този род. И пак нещо такова
още в първите стихове подир миг ми се мярна
една малка подробност удивително вярна,

и след още три - четири находки такива
вече питах по жицата една, явно щастлива,
учителка в пенсия от комплекс "Мусагеница",
дали всички в комплекса им само музи и гении са,

та така са го кръстили. И за свойта вина
че тъй късно обаждах се, си изпросих една
опрощаваща дума и предрекох й щедро
успехи на едро.

При което със слух
изтрениран я чух
- учителка уж, а като ученичка -
да преглъща, да прави при някоя сричка,

един мъничък стоп,
един трогващ синкоп...
И тъй весело,
мило

всичко бе се
развило,
че беше отнесло
от мен всичко унило -

един квант добринка
бе направил така,
че снегът вън танцуваше, бял и приказно млад,
и разкошна елха беше целият град,

и аз виждах й блока, и апартамента й
беше станал по-празничен... Но и при мен тъй
всичко беше по-коледно... Станал даже по-ярък
поради закъснението, моят скромен подарък

- малка мека пътека
от човек към човека -
ми бе върнат обратно в нежен акт на обмен:
бях го мислил за нея, а той бил и за мен.

Валери Петров

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРКАТА

Автор: Ивайло Балабанов (2 коментара)

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРКАТА
На дъщеря ми Неда
Не можеш ли да победиш жената
със роза – не опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана в арабския Коран.
Но конниците черни на Пророка
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
„Насила хубост никога не става!“ –
потънал в Арда ясният ѝ вик.
Тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език,
но мъдростта при мъдрите отива…
Насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за бели български жени.
Не ги възпряха ни Отца, ни Сина,
ни Богородица пред своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми
и тайно нощем търсеха зокум:
помятаха, а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.
И ни една не падна пред Пророка,
годежен пръстен с турчин не смени.
Пет века продължаваше – жестока –
най-страшната от всичките войни;
най-величавата война, в която
воюваха кинжалът и честта,
насилието срещу красотата,
а простотията със мъдростта.
Война! Велика женска епопея,
която имаше жесток закон,
че който падне победен във нея,
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни
как конят на Пророка Мохамед
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите ѝ от червена мед;
как гордият посланик на султана
край Бисер сведе победен байрак
и, паднал във нозете на Гергана,
поклон ѝ стори. До земята чак!

неделя, 6 януари 2013 г.

Свещ и огън

Свещ и огън



Той беше Огън, горящ пламенно и буйно. Само с едно докосване запали безпощадно сърцето й. А може би го стори несъзнателно?! Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена, и бледа. Със слабия си пламък отчаяно се опитваше да озари света около себе си...

Преди години безмилостно я бяха угасили тази Свещ и с това я бяха обрекли на болезнена тъга и горчива самота...

Това продължи дълго, много дълго време. Чак до срещата й с Огъня. До мига, в който тя му отдаде сърцето, душата, тялото си. И с цялата си същност се обрече на него...

А той... той беше безпощаден към нея. Не се поколеба да я запали, за да види как отново гори пламъкът в нея...

А тя... тя с любовния огън в сърцето си, вече светеше ярко и огряваше много по-силно от преди. И това наистина безумно я радваше! Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива...

Докато в един момент тя не усети как се топи. Осъзна, че с всеки изминал миг се смалява и светлината, която излъчваше пламъчето й... Но дори тогава Свещта не се натъжи. Напротив - беше наистина щастлива! Защото тя обичаше повече от себе си този Огън, който всъщност я унищожаваше. Осъзнаваше, че умира заради него. Но си даваше сметка, че живя истински, също благодарение на него...

Знаеше, разбираше, усещаше, че краят й е близо, че скоро ще умре. Но не от това я болеше и не затова страдаше малката Свещ. Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той! Щеше да го загуби и Него - Огънят, който й показа какво е Животът...
от нета


Всеки по свой начин

Самурай, известен със своето благородство и честност отишъл на посещение на един Дзен монах, за да му поиска съвет. Когато пристигнал в манастира, тъкмо били започнали обедните молитви. Самураят търпеливо изчакал монаха да приключи с тях и едва тогава се приближил към него и го попитал:

„Защо се чувствам толкова долен, посредствен? Изправял съм се пред лицето на смъртта толкова много пъти, защитавайки тези, които са слаби. Въпреки това, когато Ви видях да медитирате, почувствах че целия ми живот няма абсолютно никакво значение.“

„Изчакай. Веднага щом се срещна с всички, които са дошли да ме видят днес, ще ти отговоря.“ – му казал монахът.

И така, самураят прекарал целия ден в градините на храма, гледайки хората, които идват, за да потърсят съвет и си тръгват след това. Видял как Дзен монахът посрещал всички тях с еднакво търпение и усмивка на лицето си.

Нощта се спуснала и едва тогава всички хора си заминали. Останал само той, затова и попитал отново монаха:

„Сега, можеш ли да ме научиш?“

Учителят го поканил в стаята си. Пълна луна осветявала небето и създавала атмосфера на дълбоко спокойствие.

„Виждаш ли луната, колко е красива?“ – казал монахът. „Тя ще прекоси целия небосклон и утре слънцето ще изгрее отново.“

Самураят казал:
„Но слънчевата светлина е много по-ярка и може да освети детайлите от земята около нас: дървета, планини, облаци“

На което Учителят отвърнал:
„Аз съм сигурен, че те се редуват да осветяват земята от много дълго време. Но никога не съм чул луната да се пита ‘Аз защо не светя като слънцето? Дали защото съм по-долна?’“

„Разбира се, че не“ – отвърнал самураят. „Луната и слънцето са две различни неща. Всяко от тях притежава своя собствена красота. Не можем да ги сравняваме.“

„Значи знаеш отговора. Ние сме двама различни човека, всеки от нас се бори по свой собствен начин, според разбиранията си и прави всичко възможно, за да стане света по-добро място. Останалото са просто нашите прояви.“

Паулу Коелю


Мечта


Мечтая за бавна вечеря
на бавно догарящи свещи,
пред бавно пращящия огън,
под бавно ръмящия дъжд.
И бавно макар,да намеря
следите все още горещи
на бавно промъкващ се спомен
тъй бавно убиван веднъж.
За бавна любов си мечтая,
за бавно докосващи пръсти
и бавно проникващ ме поглед
на бавно обичащ ме мъж.
Таз бавна далечна омая
на бавно забравящи устни
и сливане бавно във полет
без нужда от слънце и дъжд.
И бавно скимтяща китара,
отнасяща в мрака далеко
потайните стъпки на нашата
несбъдната бавна мечта.
Тъй хубаво аз си мечтая
и леко забравям,полеко,
че бавно душата ми чака
пред тръшната бързо врата!...

Мадлен Алгафари.

Жена съм..

Жена съм...



Възродена пролет.
Възкръсвам като феникс всеки път.
Като бръшлян съм.
Жилава... отровна...
А корените ми и камъни рушат.

Не коленича в бури.
Тичам в урагани.
И не изгарям лесно в пепелище.
Разчупвам с пръсти въглени.
Нанасям рани.
Но топля и като разпалено огнище.

И отразявам.
Като огледало.
Но не блестя със отразена светлина.
Не плача никога.
Дори не съжалявам.
Лекувам болки, страх и слепота.



Когато трябва
съм сурова зима...
На всекиго отдавам нужна дан.
Пренасям през пространства
времена незрими.
Но за безпътните не съм крайпътен хан.

Посрещам изгревите...
... служа за опора.
За всеки мъж проронвам по сълза.
Но не за всеки
ще отроня втора,
ако не е прозрял, че съм Жена.



Погребвам спомените
... с тихичко опело...
Живот изтръгвам даже от смъртта.
Не съм Адам -
върхът на сътвореното,

но съм Началото и Краят на света!

Автор: andrinamark


събота, 5 януари 2013 г.

Мъдри Цитати Мисли Фрази за Любовта

- Живот без любов не е живот, а съществуване
Максим Горки

- Често силната потребност от любов се взема за самата любов, ако се попадне на обект, към когото тя може да се насочи; препятствията я превръщат в страст, а осъществяването я унищожава
Висарион Белински

- Човек не е нито звяр, нито ангел: той трябва да обича не като животно и не платонически, а човешки
Висарион Белински

- Любовта към жената е винаги плодотворна за мъжа, каквато и да е тя, дори ако носи само страдания и в тях винаги има нещо много ценно
Максим Горки

- Ненавистта е пристрастна, а любовта — още по-пристрастна
Гьоте

- Доброволката зависимост е най-добрата от взаимоотношенията: тя е невъзможна без любов
Гьоте

- Каквото е бисерът за раковината, това е и любовта за някои женски сърца — единственото им съкровище, но и техен неизлечим недъг
И. Етвеш

- Да се съпротивяваш на любовта знача да я снабдиш с ново оръжие
Ж. Санд

- Във всяка привързаност има Две страни: едната обича, другата позволява да я обичат, едната целува, другата подлага страна
А. Кар

- Добре можеш да говориш само за тази любов, която не чувстваш
A. Кар

- Да живееш значи да бъдеш обичан. Той е живял или тя е живяла означава само едно: той или тя са били много обичани
B. О. Ключевски

- С любовта става същото, което става с едрата шарка: който не е любил на младини, рядко изпитва любов или не я изпитва въобще.
Аугуст фон Коцебу

- Равенството в любовта и дружбата е нещо свято.
А. И. Крилов

- Ние искаме да бъдем източник за всички радости или ако това е невъзможно, за всички нещастия на този, когото обичаме.
Жан дьо Лабрюйер

- Времето отслабва любовта, но укрепва дружбата
Жан дьо Лабрюйер

- Да обичаш значи да намериш в щастието на друг своето собствено щастие
Готфрид Лайбниц