Не съществуват обикновени мигове

Моментите на катарзис понякога се разждат с един смс. Той беше само едно изречение, едно просто изречение до близък човек и едно от най-истинските изречения, които някога съм писала: „Не се сърдя на теб, просто не знаех как да говоря с теб.” Не ставаше дума за другия човек. Беше заради мен, заради моето безсилие, маскирано в раздразнение. Тогава осъзнах, че никога не става дума за някой друг, че другият винаги е отвличането на вниманието, да разберем какво става с нас самите, как се чувстваме, какво ни спира и какво ни плаши. Да се разсърдя на някой друг, беше най-удобния начин да забравя, че имам Сърце, да погледна право в него, без да отвръщам поглед и да му задам най-неудобния въпрос:
От какво те е страх?
Страх те е че ще се провалиш, че няма да си достатъчно добър,
че ще изглеждаш нелепо,
че няма да успееш да бъдеш,
такъв какъвто искаш, или просто те е страх,
че не знаеш как – не знаеш как да говориш,
как да постъпиш, как да простиш, как да забравиш или .... как да обичаш...

Днес стоях пред един извор на желанията. Като многото други подобни извори дъното му беше покрито с монети. Всяка една монета представляваше желанието на някой непознат – млада изпълнена с живец жена или побелял старец, дете, което не разбираше все още света или зрял мъж, потънал в грижи и тревоги. Толкова много желания и всички лежаха захвърлени на дъното. Аз хвърлих, моята монета. Самият жест беше като програма, която е записана някъде в съзнанието. Програмата казва: Във вълшебните извори се хвърлят монети, за да се изпълнят желанията. И аз последвах програмата. Избрах една от многото монети от портмонето си и я метнах с всичка сила към водата. Не си пожелах нищо, просто я запратих на дъното. Видях как тя докосна водата и образува кръгове по водната повърхност, след това потъна безследно надолу. И въпросът не беше дали имам желания или не, а че точно в този момент исках просто да усетя какво е да хвърлиш монета във вълшебен извор – без надеждата за утре, без спомена за вчера. Не съществуват обикновени мигове, има само неизживяни мигове. Във всеки един момент от живота се случва нещо – някой прегръща някого, плаче, храни своето куче, отива на работа, кара колело, приготвя вечеря, слага лепенка на малка раничка или просто хвърля монета във вълшебен извор. И тези мигова са необикновени, защото винаги се случва нещо – голямо или малко, красиво или грозно, радостно или тъжно, въпрос на гледна точка. Само че гледната точка се заражда извън мига. Това е когато погледнем мига отвън и го оцветим, вместо да останем в него и да го изживеем. Обикновени са само онези мигове, от които сме избягали,в които не сме присъствали осъзнато – като да хвърлиш монета във вълшебен извор, докато препускаш с мисълта си напред към бъдещите си желания, без да почувстваш ровенето из протмонето, хвърлянето на монетата, без да наблюдаваш как тя се среща с водата и потъва към дъното. Точно затова Животът понякога е изпълнен с бели петна. А истината е, че когато се потопим в изживяването на „обикновените” мигове идва покоя. И покоя не е облечен в някоя източна медитативна концепция. Покоят не е състояние, в което се потапяш някъде, не правиш нищо, не казваш нищо или не мислиш нищо. Покоят е състояние в което правиш нещо, казваш нещо и мислиш нещо, но някъде там отдолу не те дебне усещането за безсилие, същото това усещане, заради което често нараняваме околните... Да, да нараниш другия не е признак на сила, а на безсилие ... нашето собствено, твоето собствено, моето собствено...

А когато си в покой, усещаш, че можеш да направиш всичко, да постигнеш всичко или да имаш всичко, и това е просто защото не е необходимо на всяка цена да го направиш, да го постигнеш или да го имаш. А не е необходимо, защото си Тук и Сега, в настоящия миг, освободен от резултата, освободен от безсилието, което е създадено от очакването за резултат. Това е пътуването към собствената Сила, към собствената Вяра, към собственото Аз и то понякога започва просто ако хвърлиш монета във вълшебен извор, без да си пожелаеш нищо...

И тогава вече знаеш как да говориш, как да постъпиш, как да простиш, как да забравиш или как да обичаш ...