Ти, който си мъдър и стоиш спокойно пред всички, гледаш благо и говориш бавно, не отхвърляй моя въпрос, не избягвай моя взор. Искам да те питам, ти който си приемащ, смирен, познал смисъла на нещата и хората, знаеш ли защо съм такава каквато съм, и какво ни кара да грешим – стахът, възгордяването или... просто искаме да открием същността на това състояние? Но все пак, кажи ми защо съм се родила точно на тази земя и къде отива болката, която изживях и любовта, която отдадох?
Можеш ли да спиш спокойно, когато светът плаче и да се смееш свободно, когато ликува? Нощем, когато всички спят, а ти будуваш успяваш ли да видиш със своето отворено зрение как пулсира цялата Вселена и чуваш ли Божественото слово? И ако е така, успяваш ли да доловиш точно какво нашепва Бог на всеки човек в този миг?
Докато разбираше другите, успя ли да разбереш себе си, да откриеш своята Божествена тайна, а тази на женската същност и на мъжкото начало?
Ти, който на едната си ръка държиш Слънцето, а на другата Луната и живееш като всеки друг и като никой друг, можеш ли да проникнеш в душата ми и да четеш от нея като от отворена книга? И ако е така, ми отговори защо ме отхвърляш като възможност? Нима Бог не обича еднакво своите чеда и не ни дава равни частици светлина от себе си. Нима тъмнината не е отредена за всички – буболечки, птици, зверове и хора.
Сега разбирам, да, ти си обикновен човек, ти си като мен – едно вечно търсещо същество, изпълнено с творчество, страсти и пристрастия, отдаващо и взимащо, приемащо и отхвърлящо, и ще задаваш въпроси до края на живота си, макар познал същността, а докато спят останалите ще търсиш отговорите взирайки се в звездите на нощното небе. Ще плачеш когато сам си заповядаш, но после с лека усмивка и величествена осанка ще посрещнеш зората.
Виждаш ли – уча се да те разбирам, защото те нося в сърцето си, така както нося своята женска същност и словото, което бе в началото, ведно с чуството, чрез което усещам всички неща.
Поправи ме, ако греша, но си мисля, че Бог е създал жената и болката едновременно в една симбиоза, защото чрез великата болка само, можем да изпитаме великата любов, и чрез падението можем да осъзнаем от къде да тръгнем, за да се въздигнем. И няма по-истинска победа от тази над себе си.
Прости ми и ме обичай, така както го правя - като майка, която се е научила да обича всички деца независимо от възрастта им, защото само майчината любов и прошка са божествени и целебни, или просто защото такава е моята същност – да бъда твоята най-лоша и най-добра ученичка Учителю. Прости ми за всички лудории, които още не съм извършила, както се прощава на дете, защото пред теб си оставам онова малко момиче, което все още се нуждае от утеха и обич, а може би в твоите очи видях погледа на баща си и в един единствен миг се пренесох в онзи спомен, в който просто целият свят искреше от любов.
Прощавам ти...................................
Галина Горанова
Няма коментари:
Публикуване на коментар