Хлябът на Христос

Това, което следва, е истинският разказ на един мъж, на име Виктор. След месеци без работа, се видял принуден да прибягне до просячеството, за да оцелее, нещо, което дълбоко ненавиждал.
Един студен зимен следобед се намерил в близост до някакъв частен клуб, когато забелязал един мъж и съпругата му да влизат в същия.
Виктор помолил мъжа за няколко монети, за да може да си купи нещо за ядене.
– Съжалявам, приятелю, но нямам дребни. – отговорил този. Жената, която чула разговора, попитала:
– Какво искаше този беден чoвечец?
– Пари за едно ядене. Каза, че бил гладен. – отговорил съпругът й.
– Лоренцо, не можем да влезем да ядем едно пищно ядене, от което нямаме нужда и да оставим един гладен човек тук отвънка!
– В днешни дни има по един просяк на всеки ъгъл! Със сигурност иска парите, за да пие.
– Аз имам малко дребни, ще му дам нещо.
Въпреки че Виктор бил с гръб към тях, чул какво казали, засрамен, искал да се отдалечи тичешком оттам, но в този момент чул любезният глас на жената, която казала:
– Заповядайте няколко монети. Вземете си нещо за ядене, въпреки че ситуацията е трудна не губете надеждата. Някъде има работа за вас. Надявам се скоро да я намерите!
– Много благодаря, госпожо! Дадохте ми възможност да започна отначало и ми помогнахте да се съвзема. Никога няма да забравя вашето благородство.
– Вие ще ядете Хлябът на Христос. Споделете го! – казала тя с топла усмивка, отправена по-скоро към един човек и не към някой просяк.
Виктор почувствал като че ли електрически ток преминал през цялото му тяло, намерил евтино местенце, където да се нахрани, изхарчил половината от това, което госпожата му била дала и скътал останалото за следващия ден – да яде от хляба на Христос два дни. Още веднъж онзи електрически ток преминал през него. Хлябът на Христос! – Един момент! – помислил си. – Не мога да запазя хлябът на Христос само за мен. Сторило му се да чува ехото на един стар химн, който бил научил в неделното училище. В този момент покрай него минал един старец. – Може би този беден старец е гладен! – помислил си. Трябва да споделя хлябът на Христос.
– Извинете! – възкликнал Виктор. – Бихте ли желали да влезете и да изядете едно хубаво ядене?
Старецът се обърнал и го погледнал с недоверие.
– Сериозно ли говорите, приятелю? Човекът не можел да повярва на добрата си съдба, докато не седнал на една маса, покрита с мушама и му сложили отпред чиния горещ грах. По време на вечерята Виктор забелязал, че мъжът завил парче хляб в хартиената си салфетка.
– Малко за утре ли запазвате? – попитал го. – Не, не. Има едно момче, което познавам там, откъдето често минавам, в последно време я кара зле и плачеше, когато го оставих, беше гладно. Ще му занеса хляба.
– Хлябът на Христос! – припомнил отново думите на жената и имал странното усещане, че имало трети Гост, седнал на онази маса. В далечината камбаните на една църква изглежда припявали на двамата старият химн, който звучал преди в главата му.
Двамата занесли хляба на гладното дете, което започнало да го поглъща. Изведнъж се спряло и извикало едно кученце, едно изгубено и уплашено кученце. – Заповядай, кученце! Давам ти половината – казало детето. Хлябът на Христос ще стигне също и за теб.
Детето напълно било променило изражението си. Станало на крака и започнало да продава вестника с ентусиазъм.
– Довиждане! – казал Виктор на стареца. – Някъде има работа за вас. Скоро ще я намерите. Не се отчайвайте! Знаете ли? – гласът му се превърнал в шепот. – Това, което ядохме, е Хлябът на Христос. Една госпожа ми го каза, когато ми даде онези монети, за да го купя. Бъдещето ще ни предостави нещо добро!
Отдалечавайки се от стареца, Виктор се обърнал и се намерил с кученцето, което миришело крака му. Навел се, за да го погали и открил, че имало верижка, която носела гравирано името на собственика. Виктор изминал дългия път до къщата на собственика на кучето и позвънил на вратата. Излизайки стопанина и виждайки, че Виктор бил намерил неговото кученце, се почувствал извънаредно доволен, но изведнъж лицето му станало сериозно. Бил на път да укори Виктор, че навярно бил откраднал кучето, за да вземе наградата, но не го направил. Виктор проявил известно достойнство, което го спряло. Вместо това казал: – В нощния вестник от вчера предложих награда. Заповядайте!
Виктор погледнал бакнотата полусмаян. – Не мога да я приема. – казал шепнешком. – Исках само да направя добро на кученцето.
– Вземете я! Което направихте за мен, струва много повече от това. Интересува ли ви една работа? Елате утре в офиса ми, имам голяма нужда от честен човек като вас.
Хващайки отново, Виктор, пътя си по булеварда, онзи стар химн, който си спомнял от своето детство, зазвучал отново в душата му, казвал се: „Раздай Хлябът на Живота”...