Понякога се случва така във взаимоотношенията между хората, че остават единствено недоизказаните неща.
Все нещо остава... недоизказано.... или казано, но неразбрано и недочуто, погледнато от различна гледна точка... или изгубено в превода на собствените ни усещания.
Вглъбени в интерпретацията си за нещата забравяме, че може да има друга гледна точка – на отсрещния човек.
Много е важно до каква степен я приемаме и толерираме.
До колко се вслушваме в чуждия възглед.
До колко усещаме позицията и отношението на човека до нас.
Защото е най-лесно да кажеш на някой, че не е прав.
Да пренебрегнеш мнението, желанията и очакванията му.
И да сложиш край.
Без дори да си опитал да направиш поне това.
Това малко усилие...
Което, струва ми се, в днешно време ни коства доста усилия.
Толкова ли е трудно да приемем, че може да има различна позиция и мироглед от нашия?
Да проумеем, че хората са различни и толкова уникални и е редно и великодушно да ги приемем такива, каквито са?
В това се корени пъстротата в човешките отношения.
Красотата в това да общуваш и да откриваш нови и нови светове и идеи през погледа на срещуположния човек.
Защото всеки един такъв може да ни покаже и да ни даде толкова много.
Стига да имаме отворено сърце и най-вече желание да се взрем в него, да го видим, да го опознаем... поне за миг да усетим душевността му.
Това е радостта от общуването, радостта в една връзка – да съумееш да вникнеш!
А не просто да оставиш нещата недоизказани.
Защото после от това следва болката и неудовлетворението.
Следват вината и огромната тъга.
Остава една напираща буца в гърлото ни и тежест в сърцето ни... от пропуснатото, от недоизказаното, от неразбраното.
Няма коментари:
Публикуване на коментар